Болест на Алцхаймер

Болест на Алцхаймер – представлява разпространено заболяване при възрастните, поразяващо до 29 млн. човека по света [Davis R.M. et al., 1999]. Характеризира се с вътреклетъчно отлагане в главния мозък на агрегати 39-43 аминокиселинни пептиди, т.н. бета-амилоид с нарастваща загуба на неврони имащи 75-kD невротропни рецептори. Установено е че бета-амилоида свързва тези рецептори, което води до неминуема гибел на тези неврони [Yaar M. et al., 1997]. Настъпва постепенна деградация на личността, амнезия, нарушения на координацията на движението и парализи. Разстройства на съзнанието може да се установят при 1 % у лицата по-млади от 65 г. въпреки че достигат преживяемост до 85г в 50% [Mecocci P. et al., 1998].

Счита се, че съществена роля в патогенезата на тези прогресиращи психически разстройства играят имунопатологични и мутационни механизми на деградация на особени белтъчни структури – пресенилин 1 – с натрупване на високомолекулен бета-амилоид и полимеризиран тау-белтък както екстрацелуларно така и интраневронално в хемисферите с невро-фибрилерни изменения на структурата им [Beyreuther K., Masters C.L., 1997; Gómez-Isla T., et al. 1997; Levey A.I. et al., 1997]. При това става имунопреципитация на бета-амилоида с особени ендоплазматични ретикулосвързани белтъци в невроните, което способства увредата на клетъчната мембрана и стимулацията на активни кислородни радикали водещо до гибелта на тези клетки [Yan S.D. et al., 1997]. Освен това бета-амилоида и специални сенилни плаки са депозирани в съдовете на главния мозък. При това сенилните плаки пенетрират частично в съдовите стени а бета-амилоид цилиндрично заобикаля съда, стеснявайки лумена [Uchihara T. et al., 1997]. При болестта на Алцхаймер се установяват и повишени нива на аполипопротеин Е, което указва за патогенетично сходство на тази патология със съдовата деменция [Marin D.B. et al., 1988]. Играе роля и активацията на белтъците на комплемента, продуцирани от клетките на микроглията, астроцитите и периферните неврони [Terai K. et al., 1997]. Този процес се усилва от перлекан – специфичен хепарансулфат протеогликан, който се натрупва във фибрилине на бета-амилоида [Castillo G. et al., 1997]. В състава на амилоидните отлагания влизат не толкова бета-амилоид, но и други, т.н. амилоидасоциирани белтъци, състоящи се от комплемент и техните регулаторни фактори, протеолитични ензими, аполипопротеин Е и др. Компоненти [Aizawa Y. et al., 1997].

Предшественик на b-амилоида (b-APP) се явява многофункционален белтък, широко представен в нервната система. Този прекурсор се транспортира по аксона и се натрупва в пресинаптичните терминали и точки на растеж. Ензимно освобождавания бета-амилоид от b-APPима склонност към формиране на фибрили, увреждащи невроните и увеличаващи тяхната ранимост. Този механизъм включва генерирането на кислородни радикали и увреда на мембранните транспортни системи [Mattson M.P., 1997].

Има данни заз нарушение на пропускливостта на хематоенцефалната бариера, което облекчава проникването както на амилоидни белтъци в тъканите на главния мозък, така и обратния преход на невроспецифични белтъци в системния кръвоток където те попадат в „зоната на видимост” на имунната система и стимулират образуването на автоантитела, които започват да действат не толкова против тези белтъци, но и на аналогични белтъчни структури в ЦНС.

Сред патогенетичните фактори на болестта на Алцхаймер е установена ролята на оксидантния стрес с натрупването на свободнорадикални молекули, поразяващи не толкова структури на главния мозък но и нериферни клетки, в това число и лимфоцити  [Mecocci P. et al., 1998].

Причините и методите на лечение на тази тежка патология на главния мозък не са известни, въпреки, че гореупоменатите фактори говорят за автоимунна природа на тази болест на натрупването и със сигурност повдигат въпроса за възможността за използване на методите на еферентната терапия, най-малко забавяне на развитието на това тежко заболяване с безперспективна прогноза и в последните години вече е описан успешен опит на приложение на плазмообменсъс заместване на отделената плазма с албумин [Boada M. et al., 2009; Boada-Rovira M., 2010; RocaI., Cuberas-Borros G., 2010]. Това се основава на факта, че 90% от циркулиращия амилоид бета е свързан с албумин и след плазмафереза донорския албумин мобилизира албумина от главния мозък и това способствува за подобрение на когнитивните функции на тези болни [Anaya F., 2010].

Възможно е и развитието на автоимунна деменция при която хормоналната терапия, включително плазмафереза оказва положителен ефект [Flanagan E.P. et al., 2010].

Наред с това се използват и методи на еферентна терапия в частност с плазмафереза в комплекс с кортикостероиди и циклофосфамид [Khatri B.O. et al., 1991; Weinshenker B.G., 2000; Ohji S., Nomura K., 2008; Schröder A. et al., 2009; Trebst C. et al., 2009; Hashimoto H., 2010]. Положителни резултати са постигнати и при използването на селективна Ig – афереза с помоща на имуносорбенти. И.М.Барбас и А.А.Скоромец (2003) са постигнали най-добри резултати при използването на курсове хемосорбция. В.И.Черний и съавт. (2004) използват програмна плазмафереза  – 2 сеанса в течение на седмица, след което през 1, 3  и 6 месеца през година. Такава тактика в течение на 10 години у 7 болни е позволило достигането на ремисия на мултиплената склероза. Ние предпочитаме тактиката на първоначален курс от  4-5 сеанса плазмафереза с последващо провеждане на 1 сеанс всеки месец, което позволява да се закрепи положителния резултат [Воинов В.А., 2010]. Успех е постигнат и при използването на каскадна плазмафереза [Ramunni A. et al., 2008].

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *